Преди време в „За инглиша, мармЕлада и още нещо“ Ви говорих за важността на езика и отношението ни към него. Сега отчасти сме на същата тема – димите и тяхната сила.

    Не случайно съществува поговорката „Казана дума, хвърлен камък“. Чувала съм и „Три пъти мисли, един път говори“, което може би е вариант на „Три пъти мери, един път режи“.

    Думите са най-голямата сила, с която човек разполага. И като с всяка сила, трябва да сме особено внимателни при ползването. Когато казвам „сложете си цедка на устата“, нямам предвид да ставате слагачи или лицемери. Просто Ви моля да сте добри и толерантни с другите. И да мислите за последиците от думите си.

   Думите влияят на всички. Дали допускаме казалият думите да разбере, колко ни е повлиял или не, е друг въпрос. Но много по-рядко, отколкото изглежда отстрани, оставаме безразлични към изказванията, с които ни замерват. Сложете си цидка на устата.

   Особено внимателни трябва да сме, когато говорим на деца. Те по-трудно успяват да се защитят от словесните шамари. Не винаги усещат шегата или словесния каламбур. Освен това децата все още не са се формирали като личности и затова са по-податливи на влияние и по-лесно раними.

    Що се отнася до децата, друг много важен факт, който не мога да не отбележа е, че те винаги се опитват да оправдаят очакванията, които смятат, че възрастните имат за тях. Когато им казвате „Много си непослушен/а!“ в подсъзнанието на детето се отбелязва „Очаквам да си непослушен/а“ и то се старае да Ви угоди. В тази връзка направило ли Ви е впечатление, колко често в последно време по адрес на малки деца се чува: „Как не слуша сега, не ми се мисли, какво ще е, като влезе в пубертета!“ или нещо в този смисъл. Много деца още от преди да проходят, редовно чуват, че в пубертета ще се държат неописуемо ужасно. И какво очаквате да се случи, когато децата влязат в този период? Научете се да си слагате цедка на устата!

   Щетите нанесени с думи не могат да се поправят. „Връщам си думите“ е израз, който показва съжаление за изреченото. Но реално това връщане няма как да стане. Все едно да прободеш някого с кама и след време да му кажеш „връщам си пробождането“. И в двата случая ефектът е един и същ – нанесена е рана и връщане назад няма. Ако не е смъртоносна раната заздравява, но белегът остава да напомня за нея до края на живота. Единствената разлика е, че раните нанесени от думи не се виждат.

  Говоренето без да се мисли е навик, който се надвива трудно. Но трудно не означава невъзможно. Сложете си цедка на устата.